Казват: лошо „настроение”, „разстроиха” някого, „разстроиха” ме, „настроиха” го... за или против и т.н. Строй, настройка – това са музикални термини. Музика. Фермати, форманти, мелизми, глисандо – това са специални думи. Музиката отдавна принадлежи на специалистите. По музиката се увличат от малки, посещават занятия, барабанят гами, мъкнат калъфи, изтриват оплютия мундщук, крадат цигулки „Страдивариус” и т.н. Съвременната зараза на „гениалността” е отровила най-напред музиката: пианистът вдъхновено тресе грива, нежно ласкае клавишите и после бум-м-м – пълнозвучен акорд разтърсва публиката, възбудена от инжекция Бетовен, Шопен или още някой.
Музика. Напрежението на опънатия монохорд се пробужда от първобитното лоно на мълчанието. Бученето на монохорда безпокои пчелата, шипката потръпва, главата на камбанката замира, кълвачът прекратява работа, колоритът на облака се променя: резонанс, тайна всеобща връзка, магия. Монохордът разделен наполовина дава октава по-високо, на две трети – квинта, на три четвърти – кварта и т.н. Правилен ред на отклоняващите се от центъра обертонове е присъщ единствено на хармоничните обекти. Космосът, например, е организиран от музиката на сферите: седем планети – седем струни на лирата на Аполон, седем тръбички на сиринкса, флейтата на Пан. От епохата на Питагор до новото време, обаче, музикалните пропорции и пропозиции често са се променяли. Един от последните музикални „чертежи” – monochordum mundanum – “вселенският монохорд” на Робърт Флъд (1617 г.) отразява съвременния дуализъм: интервалът от земята до емпирея е двойна октава (дисдиапазон); първата октава – земя-слънце, се нарича „материална”, втората – слънце-емнпирея – „духовна”.
Това, съгласно средновековната класификация, е musica mundana. Следва musica humana – съотношенията на четирите темперамента, духа, душата и тялото. На последно място е musica instrumentalis – музиката в обичайния смисъл.
***
Европейската цивилизация е основана на пропорциите на предустановената хармония (harmonia predestinata). Законите на хармоничната полифония определят човешките отношения. Ако кажем: „повишавате тон“, „разсъждавате монотонно и дълго“, „не давате на никого и дума да каже“, ние упрекваме събеседника в нарушение на мелодистиката и хармонията. Съотношението на пропорциите определя всички сфери на живота. Крещящо облеченият субект дразни с нарушението на хармоничната връзка между цветовете, ръста, фигурата и т.н. Същото се касае и до „безобразната постъпка”, нравствените и физическите недъзи, още повече: ако някой страда от някакъв дисонанс, накуцване, например, или клептомания, склонни са да го подозират в обща дисхармония. Ако някой има пристрастие към страдателна позиция, да кажем, пъпчасва или влиза в затвора, много хора смятат, че сам си е виновен. Това е обиграно забавно у Хашек в „Добрия войник Швейк”: агент пита посетител на кафенето относно убийството в Сараево, на което отговорът е: „Ако някъде убият някого, пада му се, защо е бил толкова непредпазлив, будалата, та е допуснал да го убият?” И така: пороците, страданията, нещастията, болестите всъщност са нарушения на предустановената индивидуална хармония, harmonia predestinata, или „вътрешната съдба”.
Индивидуална хармония; междучовешка, социална хармония. Да сравним индивида с музикален инструмент, а семейството, групата с ансамбъл, оркестър. При съгласуваност на компонентите, ще се получи съвсем идеално общество, което с прекрасната си полифония напомня деветата симфония на Бетовен. Но мечтата на социалните утописти е много далеч от реалността. Може ли да се твърди, че човекът и обществото са организирани чрез сходни музикални пропорции? Не, не може.
Да поговорим за разделението на монохорда. При разделяне на една ограничена права линия, сумата на отрязъците ще бъде по-къса от тази права, защото правилото на Аристотел гласи: цялото е по-голямо от съставните части. Това касае и музикалните интервали: октавата е повече от съставляващите я части – квинта и кварта, квинтата е по-голяма от две терци, в хода на инволюцията на обертоновия ред, интервалите намаляват. При това точното фиксиране на интервала е препятствано от постоянната флуктуация на интензивност, тембър, продължителност. От това следва: пропорциите на моногорда до известна степен зависят от инициатора на звука. Монохордът и сиринксът развиват самотната мелодия на настроението на изпълнителя. Гръцката ладова система е отразявала седем такива „настроения”, подвластни на планетите: например, лидийският лад съответствал на слънцето, локрийският – на луната. Кръговете на съответствие се разделят на темпераменти, телесни органи, царства на природата, състояния на душата, духа и т.н.
Това „настроение” на всеки лад се нарича „етос”. И така: естетиката, етиката и медицината са единна мъдрост. Самотната мелодия лекувала едно определено нещо. Човешката копозиция като цяло се хармонизирала с лира или китара, настроена в необходимия лад. Още повече: нервните влакна, разположени от главата към гръбначния мозък, Гален наричал „лира на Аполон”, като смятал, че от правилната настройка на тази „лира” зависи телесното и душевно здраве.
В гръцкото общество на свободни индивиди процъфтявала свободната мелодичска полиофония. Историкът Страбон споменава случаи, когато на митинги се изказвали едновременно няколко оратори, без да пречат нито един на друг, нито на слушателите. Разликата между разговорни и музикални интервали не се акцентирала, тъй като изкуството на словото и пеенето се ценяли несравнимо по-високо от инструменталната музика.
Гръцките ладове се определяли от тониката, другите степени зависели от желанията на изпълнителя. Плотин нарича тониката „принцип на организация на организма, център на цялото”. Ако този принцип напусне организма, не остава нищо друго освен разхвърляни части.
***
Ренесанс и барок – епохи на раждането на механизма и социума. На новите сплотени колективи им трябвали взаимовръзки, константи, обобщения. На опитите за онтологическа унификация пречела традиционната юдео-християнска дихотомия между бог и дявол, този свят и царството небесно, добро и зло, дух и материя. Но независимо от съпротивата на църквата, човекът бавно и уверено заемал мястото на демиурга – възниква антропоцентричният хуманизъм. Въпреки това той не успял да се избави от първородния грях на дуализма и първичната дихотомия се разпаднала на множество опозиции. Магическата одушевеност на света постепенно се разтопила, хората се обединили.. против всичко останало. Равенството пред смъртта, бедността и богатството образувало обобщението на равномерността, без което никога не би възникнала новата, механистична цивилизация. Първо, чувствителните, сантиментални изобличители на дворянските привилегии възроптали за равно разпределение на материалните блага, а после демонът на равномерността възсиял над европейската цивилизация. След механичния часовник, равномерното деление на пространството, равномерното разпределение на земното кълбо по меридиани и паралели, дошъл ред на музиката. Във всичко това се проявила отчетливата тенденция на позитивизма – пренебрегване на малките частности, заради удобството на общата схема, прагматическото отстраняване на неточностите. За удобство на универсалната настройка и колективната инструментална хармония, октавата е разделена на дванадесет полутона, без оглед на „питагорейските коми”, „вълци”, „музикални дяволи”. По този начин, диатониката и мажоро-минорните гами станали жертва на базовия хроматизъм, по начин, подобен на това как спецификата на материалното битие започнала да зависи от базовата парична маса. „Общите” страдания и удоволствия довели до подмяна на индивидуалните ценности с обществени, до постепенно уеднаквяване и стандартизация на възприятието, т.е. до някакво съществуване, откъснато от собствения живот. Индивидуалния живот, който не прилича на никой друг, е постепенно изместен от социалното прекарване на времето.
Два индивида, всеки със своя особена „тоника”, никога не могат да настигнат взаимно разбирателство, два монохорда никога няма да дадат еднакъв обертонов ред. Индивидуалното възприятие, необработено от пилата на социума, се ориентира по уникален начин в размитата среда на външния свят. Дори сходството на интереси и емоционални тенденции не гарантира „равенство“ на рабирането, възможен е само неочакван допир, пресичане на контрапунктически линии.
Масовата цивилизация превърна музиката в дявол знае какво, плюс авангардните инвестигации на повече или по-малко самотни групи. Но универсалната музика може да бъде почувствана в отношението на човека към света и към другите хора. Тук, така или иначе, функционират сведените до минимум правила на хармонията и елементарния етос. Всяко общуване преминава в режим на музикални пропорции и тук е легитимно сравнението с гамата, акорда, енхармонията, аранжимента и др. под. Караница, любовно шушукане, лекция, разговор с началника, соло рецитал на виц на маса – всичко това напълно се отнася към музикалната теория и практика. Например, слушайки някой престъпник, трябва да се „настроим”, да станем „съучастници”, да водим доминантен съпровод като в изкуството на фугата. Най-добре да се разпознае собственото място в „гамата” на събеседника, за да се избегнат нежелателни или опасни дисонанси. Хармонията в съвременния смисъл е наслаждение, мажорен акорд, миролюбие, а всъщност – конформизъм.
Взаимното разбирателство или „единството на възгледите” е прородено от варианти на конформизма – тази дума точно изразява равномерната темперация на натуралната музикална стълбица. Разтварянето на диатониката в хроматизма, строгите правила на хармонията превърнаха музикантите в революционери и авангардисти, по-точно, в ученици, постоянно протестиращи против учителите и суровите нормативи. Колко дълго са се отстоявали правата на дисонантната акордистика! Наистина ли трябваше да се чака Стравиниски да каже в „Музикална поетика” очевидно нещо: „Консонансът отговаря за реда също толкова малко, колкото и дисонансът за безпорядъка.” Нямаше нужда, това винаги е било ясно. И нима са откровение думите на Херман Хелмхолц: „Музиката, основана на темперирана гама, трябва да бъде смятана за доста насъвършена. Ако се съгласяваме с нея или даже се възторгваме от нея, значи слухът ни е бил фалшифициран още от детство.”
Популярността на хроматизма се обяснява с общата тенденция на механицизма и широкото разпространение на инструменталната музика. До осемнадесети век все още се придавал игрови и художествен характер на механицизма – майторите по приложни изкуства превръщали часовници, клавикорди, клавесини в истински артефакти. След Френската революция, в условията на надигащото се въстание на масите, механизмът проявява своята желязна воля към стандарта, шаблона, серията.
И какво се случва сега? Свобода на механизма при тотално робство на човека. Плотин: когато тониката (принципът на организация на организма) изчезне, остават само разхвърляни части. Тези части могат да се съединят само механически.
Да се мисли за съвременната музика е също толкова скучно, както и за съвременния живот изобщо.
***
Според Гален, разумната душа влиза в тялото след пубертета, гласът се установява във всички параметри, животът придобива определен ритъм. На неведомия принцип на организация на организма съответства тониката на индивидуалния лад. Честотният диапазон, тембърът, интензивността, регистърът отразяват индивидуалната ситуация в отношенията с космическите елементи и темпераменти. Обичайните съотношения на меланхолията и земята, флегмата и водата, веселието и въздуха, гнева и огъня са доста приблизителни, защото всеки елемент съдържа останалите три в намаляваща пропорция. Темпераментите отговарят по-скоро на други сближения: „земя” – стабилност, рационалност; „вода” – подвижност, плавност, изменчивост; „въздух” – полет, лекомислие; „огън” – напрегнатост, екстаз. Тези определения пораждат естествено и негативни и позитивни асоциации.
Гласовите параметри – регистър, тембър, интонации, модулации – дават представа за темперамента, за приоритета на един или друг космически елемент в композицията на духа, душата и тялото, за съотношението на тониката (self) с доминантата и субдоминантата. Това позволява на човека сам да отговори на своите въпроси и да разреши дисонансите, без да се разпада в търсене на решения и разрешения. Впечатления, хора, книги и пр. със своя далечен резонанс могат да пробудят вроденото знание, но не и да го увеличат или променят. Ако това се случва, значи в разумната душа липсва активност. Познанието си остава „познание на себе си“, платоновия анамнезис. Интуицията на тониката по същество е интуиция на вътрешната съдба. Ако тази интуиция отсъства, или временнено се загубва, човек е подложен на всевъзможни „случайности“ и е безполезно да се моли за чиято и да е помощ. Контактите с даденостите на заобикалящия свят трябва да се отличават със свободно „да“ и свободно „не“. Дори повече: това е необходимо да се случи и във вътрешния свят. Да си представим, че духът е тониката, душата – доминантата, а тялото – субдоминантата. Хармонията на микрокосмоса съвсем не предполага йерархична субординация – духът, душата и тялото са свободни да водят своите мелодически линии, да съвпадат и да се разминават в своята динамика. Хармонията на микрокосмоса се определя от пропорции, установени от индивидуалния логос. (Плотин смята, че понякога в монохорда се пробужда звук без участието на външна сила.)
Но интуицията на тониката, логоса, пропорциите се проявява чрез трудно търсене. Най-често човекът чувства своята захвърленост, изгубеност, и затова насочва въпросите си където и да е и към когото и да е, получава маса отговори и се чуди защо се е оженил неблагополучно, или са го вкарали в затвора и т.н. Той подменя своя self с чужд, своята тоника с чужда, свиква да „играе по чужда свирка“ и се превръща човешко „нещо“, в член на колектива. Това най-често се случва постепенно: той започва да съгражда между себе си и света бастион, социален модел, персона, да замества живота с псевдо-живот. Той мисли, че мисли той. Персоната постепенно отстъпва от своите позиции, разбирайки, че не може да живее в дискомфортния свят на химеричното „аз“, и вслушайки се в мъдри съвети, създава „жизнено пространство“, използвайки чужди материали и планове. Поначало хората се предават на конформизма не без тежки размишления, след което се любуват на ето такава мисъл: оставам с „вътрешните“ си убеждения, но „да живееш между вълци, да се овълчиш и ти“[1] или „със свой псалтир в чужд манастир недей да ходиш“[2] и т.н., нека си мислят, че съм с тях, а всъщност... Това е самозалъгване, жесток дисонанс, предизвикан от подмяната на индивидуалната тоника. Децентрализацията е майка на всички пороци: паническият страх и паническата смелост, завистта, честолюбието, алчността в края на краищата утвърждават естествеността на конформизма и корозията тихо и безвъзвратно разяжда сърцевината. И ако в такава душа остане нещо индивидуално, това не поражда нищо друго освен раздразнение, пиянска истерика, горчиви ресентименти.
Разумната душа е принудена да води жестока борба за дистанция между себе си и... всичко останало. Това „всичко останало“ трябва да се разбира буквално. Само индивидуалният логос трябва да създава и развива понятията. Земя, небе, луна, слънце, сън, реалност, данни на възприятията – за всичко това са непригодни детерминанти, константи, теории, координати, взети отвън. Означава ли това безумие и хаос? Не. Необходимо е собствената предустановена хармония да се пролонгира в света. Ако индивидът загуби центъра, той се превръща в детайл от друго цяло.
Природата е богата на скъпоценности и съкровища, охраняват ги дракони и стихийни бедствия, както и неразумни аборигени, на които трябва да бъдат отнети златото и слоновата кост, а след това да бъдат възпитавани. Идеологемите на цивилизацията – защита, нападение, платено възпитание. За успеха е необходима гражданска, а по-добре военна хармония, унифицирани равноделни ритми, дисциплина. Епохата на воините-индивидуалисти отмина – след поражението на рицарите на Карл Бургундски в Швейцария (втората половина на петнадесети век) възниква „насъщна необходимост“ от редовна армия. Стига сте развличали скучаещите дами с турнири и разкошно въоръжение, стига сте радвали юнашката си смелост, врязвайки се във вражеските редове, защото за живота ви е все едно. Не е задължително да загивате, гибелта е тъжно събитие, все пак убитият можеше да донесе още полза. Редовна армия, отчетлива крачка, духов оркестър, разкошен тамбурмажор, генералът избърсва сълза... и все пак златните ширити са скъпи, по-икономична е посребрената украса. И защо да се гърми с губителен вихър над чужда страна, оставяйки след себе си пожарища и тягостни женски стонове, по-добре да се поставят гарнизони и чрез правилна обсада да се изстискват пари и кръв.
До епохата на романтизма теорията и практиката на музиката надеждно служи на съсловното общество – четиригласие, йерархия на степените в гамата, терцово построяване на акорда, задължително разрешаение на дисонанса, предварително приготвена кода, допускане на пъргавост на мелодичните хроматизми – всичко напълно е съответствало на социалното устройство. Романтиците, уплашени от дисциплината и техническия прогрес, се захванали да злоупотребяват със субективната емоционалност, което незабавно се отразило на нерушимите дотогава мелодико-хармонични връзки. Разривът между музиканти и аудитория продължавал да се разширява – качественото възприемане на Шуман, Вагнер, Дебюси, изисква не само любов към музиката, но и добра подготовка. През двадесети век пътищата на музиката (и изобщо изкуството) и социума се разделят окончателно. Всъщност трудно е да се търси хармонична структура на новото общество в теорията и практиката на Шьонберг, Месиен, Ксенаксис, в композиции, които са аритмични, атонални и наситени с чужди тембри. В схемата „донатор–консуматор“ се случва разрив: преди е трябвало да се учиш да създаваш, но не и да възприемаш, а сега тези два процеса изискват специални познания. Затова съвременните музиканти, въпреки цялата си ученост, са аутсайдери на цивилизацията, мястото им е в циганския катун, сред скитниците и отшелниците, сред огнищата на първобитната орда. Нормалното участие в делата на цивилизацията изисква братско единение между генерала и артиста – все пак някога Фридрих Велики, подсвирквайки с уста, подсказал на Бах мотива за „Музикален дар“.
Артистичият живот е примитивен и непосредствен. Една цивилизация, основана на защита, нападение, експлоатация, става напълно опосредствана от колективно създадения схематически континуум, населен със статистически единици, вместо с хора.
Бележки
(1) Helmholz.H. Le son et la musique. 1878.p.120
Евгений Головин
Превод от руски: Р. Василев
[1] С волками жить, по волчьи выть
[2] В чужой монастырь со своим уставом не ходят
